Monday, February 27, 2006

(6)

.


a 2003 self-portrait

a few recent portraits

.


do you know me? II



do you know me? IV



do you know me? III



do you know me? I

Thursday, February 16, 2006

(part 4)

.



a nameless intrigue



minimum



a strategy against architecture



maximum



a cotupia

recent conclusions.. (part 3)

.






















metacircle / a precise mathematical model for the creation of the universe

This full page illustration supplements Johan Carlsson’s article for the May / 2007 issue of Bulgaria’s monthly business magazine МЕНИДЖЪР., titled Does God Exist? It represents one’s personal belief on this rather elusive topic and is basically a circle expressed through a colour sequence, derived through a Cartesian coordinate system. Each of the grey lines is assigned to a point of that circle. The composition is part of a greater project called The Metafigures which aims at transforming geometrical shapes into colour compositions, i.e. transferring objects from one dimension to another.




a metatriangle



a metasquare



a metapentagon



a metaspiral



a metataking the piss :> and yet a cotup

Sunday, February 12, 2006

интервю / in bulgarian

Разговор с Георги Димитров, завършил политически науки и международни отношения в Университета Виктория в Уелингтън, Нова Зеландия. Разговаря Димитър Карарусинов – Държавна агенция за българите в чужбина (2 юли 2004)


Г-н Димитров, вие учите политически науки в Нова Зеландия...
Всъщност завърших бакалавърската си степен по Политически науки и Международни отношения тази година. Радостен съм, че се дипломирах в деня на нашия голям празник 24 май.

Удовлетворен ли сте от профила и избора на университета?
Определено! Като малък харесвах да чета приказки. Прочел съм стотици легенди и предания, приказки от всички точки на света. Това някак запали у мен силен интерес към българската и световната история. Вече учех в историческата паралелка на Хуманитарната гимназия в Бургас, когато знаех, че ще продължа с политика и по-скоро с международни отношения. Всичко това ми се струва естествена последователност, чиято поредна фаза би могла да бъде насока към определена религия, но за това се чувствам все още неподготвен. Що се отнася до Виктория, за нищо на света не бих могъл да кажа, че съм сгрешил в избора си.


Как се роди решението ви да заминете в Нова Зеландия?
Наистина, статистически, малък брой хора заминават в тази далечна посока. След като почти завърших третата си година от специалност “Международни отношения” в Университета за национално и световно стопанство, реших да добия опит и от англоезична образователна институция. Висшето обучение в Нова Зеландия е по-приемливо от финансова гледна точка в сравнение с това в Щатите, Англия и дори Австралия. За сметка на това, материалната база и преподавателският състав са на изключително ниво. В катедра “Политически науки и международни отношения” присъстват имената на световно-утвърдени учени като Джерълд Чан, Ралф Петмън и др. Освен това, мисля, че като цяло, става въпрос за личен афинитет към малко познатото и качественото.

Как се сдобихте с информация за университета? Помогна ли интернет във вашия избор?
Безспорно. Едва ли бих избрал Виктория, ако интернет не съществуваше. Отзивчивото отношение на служителите, отговорни за кореспонденцията с потенциалните студенти е впечатляващо. Да си призная, желанието им за съдействие във всяко едно отношение ме изуми. Разбира се, трябва да се добави и това, че в Нова Зеландия интересът и броят на студентите, следващи в даден университет съответстват на неговите престиж и финансово състояние.


Кое бе най-голямото предизвикателство за пътуването ви в Нова Зеландия?

Заминавайки, знаех, че нямам право на неуспех. Пред мен стояха страшно много неизвестни, но това, че нямаше на кого друг да разчитам ме мобилизира. Радвам се, че останах верен на чувството си за отговорност. Въпреки огромното разстояние, семейството и приятелите ми от България също много ми помагаха. Сега, когато резултатите са на лице искам да благодаря на всички, които непрестанно вярваха в мен.

Обичате да пътувате, сигурно и промяната в обстановката?

Харесвам да пътувам. Живял съм и съм работил още в Африка и Северна Америка. Мисля, че по този начин човек разширява знанията си за света и хората, и най-вече преоткрива себе си и рафинира своите ценности. Настоящото ми отношение към живота и приоритетите ми в него се дължат именно на пътуванията. Друг е въпросът, че да пътуваш не винаги значи да се движиш физически.

С какво ви впечатли първата среща с непознатата Нова Зеландия? Лесно ли би могъл да се адаптира човек, дошъл от България?
Растителността, например е удивително различна. Никога няма да забравя и онова босо момче насред зима, с което споделях стая в първите дни след моето пристигане. Посъветвах го да се обуе, за да не настине, а той ми се усмихна и ме успокои да не се притеснявам. По-късно осъзнах, че да ходиш бос по асфалта е нещо съвсем типично за киви културата, макар че едва ли новозеландците са най-горещите фенове на Роси Кирилова. Що се отнася до адаптацията, то според мен тя става много бързо. Не бих си позволил да анализирам и да дам обща оценка на местното население. Мисля, че като цяло, хората по света са различни и по това всъщност си приличат.
Новозеландците, с които съм се срещал са общителни и достъпни, приятелски настроени и отстъпчиви. Понякога дори изглеждат наивно-добри. Всичко това предразполага към лесна комуникация, а оттам и лека адаптация.

Има ли нещо, в което да си приличаме? Като виждане за света?
Намирам общ език с всякакви хора и се стремя да поддържам връзките си. За мен общуването с много и разнообразни хора е от голямо значение. Най-често намираме общ език в световни и житейски теми, предимно от сферата на изкуството и изразяването на идеи. Смятам, че това е градивна основа, която би могла да предостави решение на голям брой междукултурни въпроси.

Срещнахте ли други сънародници на новозеландска земя? Известно е, че стотици живеят в Оклънд.
Така е. Доколкото знам, повече от хиляда българи живеят в най-големия град на Нова Зеландия – Оклънд. Спектърът им е по-разнообразен от този на емигрантите ни в Уели, които наброяват не повече от стотитна души. Като цяло съм по-запознат със състоянието на сънародниците ни от столицата, където всъщност и учех. Хората са висококвалифицирани и често търпят успехи в професионален план. Не се интересуват от евтини сензации, напротив, запазили са и са развили ценности като отзивчивост, скромност и трудолюбие. Много от тях са всъщност и творци-философи.


Събират ли се сънародниците?

Разбира се и не само по официалните поводи като 3 март и 24 май. Например, в компанията на петнадесетина българи от всички поколения незабравимо посрещнах Новата 2004. На масата присъстваха традиционни български ястия. Имаше баница с късмети, от която ми се падна да открия изложба тази година...


Стана ясно, че се занимавате с фотография...
Като малък харесвах да рисувам. По-късно започнах и да пиша, а на 16 вече репетирахме с приятелите в студиото на “Артерия” в Бургас. По време на следването бяхме разделени един от друг, а покрай труда и творчеството в училище и на работа не оставаше много време за изкуство. В този период, обаче имах възможност да трупам идеи и впечатления от света, част от които намериха приложение във фотографични композиции. Бих искал да се занимавам и с филм, но това по-нататък, като му дойде времето. Смятам изкуството за средство, чрез което се изразява абстрактността, уред за трансформиране на идея и емоция в материал. Харесвам да намирам аналози от различни измерения от типа “кръг – сфера”. Несравнимо чувство е когато с личния си израз докоснеш друг човек, още повече ако това е човек от друга култура. На междудържавно ниво имаме шанс да намерим приликите си и общите си интереси именно в тази насока, наместо да изразяваме различията си в агресия.


Бихте ли направил фото-изложба в България?
С удоволствие, въпреки че едва ли интересът би бил достатъчен.

Има ли интересни имена сред българите в Нова Зеландия? Сънародници, които успешно са се развили в професионално равнище, а ние малко знаем за тях...
Сигурен съм, че всеки един българин в Нова Зеландия би могъл да бъде пример за всички останали сънародници по света. Без да звучи превзето искам да споделя, че имах честта да се срещна с хора-вселени. Като Жени Михова - едновременно успяла българка, майка, дъщеря, учител, приятел и творец.

С какво се занимава?
Преподава дизайн на горен курс студенти във Виктория. Същевременно се занимава с живопис и скулптура. Съвсем наскоро постави изложба на пантеон от скулптури на старогръцки богове, която съвпадна с изпращането на новозеландските атлети в Гърция и бе широко отразена. Използвам случая да поздравя нея и цялото й семейство.



С какво ще запомните Нова Зеландия? С кого се сприятелихте?

С разнообразието и хармонията между хората. С техния усмихнат и лек подход. С красотата, която срещнах там... В Нова Зеландия живеят голям брой националности. Въпреки че мнозинството са европейци и маори, в страната има много азиатци, в това число китайци, корейци, японци, малайзийци, индонезийци и индийци. Освен това, там са намерили дом и много островитяни от Тихия океан. Например, в Нова Зеландия живеят много повече самоанци, отколкото в самата Самоа. Имам приятели от всички тези общности.

А сега накъде?
Накъдето ще открия благоприятна
среда за развитие. Говоря за социална среда, която ще цени оценката и присъствието ми. Искам да намеря уют в България. С отговорност и удоволствие бих работил за страната си, там където бих се чувствал комфортно. Искам да правя хората около себе си щастливи. Оттам идва и моето щастие.

Thursday, February 09, 2006

some recent conclusions.. (part 2)

.


the limit of modernity



the beginning



a latest cotup II



a story in the brown circle



a greenless night over welly



parallel worlds



a copy of the universal pattern IV



a fellowship (an example of human nature) cheers Ra :>



lines and colours



a latest cotup I

some recent conclusions..


the straight line



a copy of the universal pattern



an old balance



a reflection of subjectivity



bisection



a city of absurdity



a metacircle



generations

текст / in bulgarian | 2002 - 2010

.

наследство | 2002

имало някъде един скромен човечец, който обожавал котките. чувствал ги като свои синове и дъщери. за него било важно да общува с тях. да им показва, че разбира това, което мислят, това което ги вълнува. давал всичко от себе си, за да им помага и да ги защитава, когато те имали нужда от помощ и закрила. от малък живеел с тях и с годините грижливо развивал своя подход. споделял всичко що имал: храна, покрив, щастие, бащина любов, болка... заради тази си своя близост, той бил презрително подиграван от себеподобните си. котките пък, макар и с божествен ранг, не разполагали с необходимите сетива да оценят неговата жертва. дори често, яростно впивали зъби и нокти в неговата плът, въобразявайки си, че могат да го убият с котешката си сила и съвсем забравили, че всъщност това е съществото, на което дължат своето благоденствие. повечето не правили разлика между него и останалите хора, сред които и много убийци на котки. всичко това не попречило на добрия човечец да им посвети целия си живот. той доживял дълбоки старини и въпреки че до края на дните си не бил възнаграден с котешка признателност, си отишъл от този свят с блага усмивка на лице, защото знаел, че е успял добре да възпита онази същата безумна любов към котките в своите родни деца.

илюстрация: a fragment of empathy • 2004



лихвар | 2006 - 2010


живял някога един лихвар, за когото парите били по-важни от всичко останало. той не знаел що е любов и много се страхувал да не би да попадне на нея. ето защо, за да се предпази, винаги избягвал да поема морални ангажименти спрямо околните. дори когато някой много близък имал нужда от него, той ловко се измъквал от отговорност. усещал ли пък привързаност към някого, все успявал да го отблъсне, като вината за това не задържал в себе си. предпочитал да взима, но не и да дава. имал безброй страхове – най-големият, от които бил да стане длъжен някому. самотата също го плашела немалко, но когато нейната липса застрашавала богатството му, той я приемал. всеки ден се заключвал в стаичката си и с огромна радост установявал как златото е станало повече. като малък бил отраснал в нищета, но понеже не бил никак глупав с времето се научил как да трупа състояние. това го направило уважавана фигура в обществото и често мнението му се чувало нависоко. освен това бил изключително шеговит и популярен сред хората. в отношенията си с тях обаче търсил единствено възможност да увеличи богатството си – все пак това бил занаятът му. междувременно, страховете му го преследвали навсякъде и не му давали покой. лихварят толкова се страхувал, че един ден сърцето му не издържало и се пръснало от напрежение. по-късно, когато отворили вратата на стаичката с богатството, роднините му открили купища злато. използвали цялото, за да изградят подобаващо красив гроб. никой в днешния ден не знае къде почива лихварят.

илюстрация: happiness in slavery / simplified • 2010